Хувър Дам, САЩ, Част 1

Докато бяхме на няколкодневен престой в Лас Вегас, отделихме един ден, за да отидем малко на юг до Гранд Каньон. Пътят с кола до там е дълъг и затова направихме няколко интересни спирки на отиване и на връщане.

Екскурзията ни до Гранд каньон* беше във възможно най-оптималния и оптимистичен вариант, който можехме да направим, взимайки предвид времето, с което разполагахме (цял един ден) и разстоянието, което трябваше да изминем, за да видим всичко, което искахме.

В нашия случай както пътуването, така и крайната дестинация бяха от еднаква важност. В Европа сме свикнали с малките разстояния и не обичаме дългото стоене в кола, още повече, че с навлизането на нискотарифните авиокомпании пътуването до много точки на континента стана още по-лесно и бързо. Отвъд океана това не е така или по-скоро хората са изградили други навици. Американските мащаби са в пъти по-големи от нашите и за тях не е нещо нетипично да шофираш 7-8 часа, за да стигнеш до дадено място. Предвид факта, че у нас от София до който и да е курорт на морето се стига за 5-6 часа, разбирате какво имам предвид.

Най-близката точка, до която можехме да стигнем, беше Западната дъга на Каньона. Това е и идеалното място за тези, които търсят безопасен адреналин. Там се намира изкуствено изградена стъклена площадка, която се извисява на около 200 метра над
каньона и по която можеш да се разходиш, гледайки право надолу към пропастта. Определено не е за хора със страх от високото!

*В буквален превод от английски език името на каньона е Големият Каньон. Не ми звучи толкова добре, затова използвам Гранд Каньон.

Фактът, че това беше най-близката част на Каньона от Вегас, предполагаше, че ще е и най-посещавана от туристи, което някак си не ни привличаше. От друга стана, по ред причини, написани из законите на Америка, западната дъга от Каньона не е част от Националния парк.

Имам възможност да общувам с американци, тъй като по-голямата част от екипа, в който работя, са такива. Което до някъде ми помогна да начертая плана за пътуването, като предварително обсъдих с тях идеята си, за да ми дадат насоки и препоръки от първо лице. По пътя от Лас Вегас към Каньона, на около 50 км от града, се намира една от най-големите стоманобетонни язовирни стени в САЩ, което беше и първата ни спирка. Да си призная, до онзи момент никога не бях чувала за това (очевидно) толкова известно място. По време на строежа, който е продължил повече от година, са загинали повече от 120 души. От 30-те години на миналия век стената е пусната в експлоатация, а от 80-те години е обявена за Национална забележителност. Стената е висока около 300 метра и заставайки на ръба, стомахът ми се сви на топка. Вятърът в косите ме накара да се почувствам като Кейт Уинслет на носа на Титаник от онази емблематична сцена във филма.

Казват, че най-красивата част на Гранд Каньон е южната дъга. Дотук добре, това беше „само“ на 450 км от Вегас, където беше и отправната ни точка. Но желанието ни беше да стигнем до още една забележителност около Гранд Каньон и това беше така наречената Подкова (Horseshoe bend). Това е място, където река Колорадо е образувала красива меандра (както наричат речните извивки) приличаща на подкова (ние у нас си имаме умален вариант в Родопите, образувано от река Арда, което все още не съм посетила и май е крайно време да го направя). Подковата е на още 250 км от Южната дъга, което за един ден бяха общо 1400 км. Предвид голямото разстояние, която щяхме да изминем, предпочетохме да вземем по-комфортна кола, което силно ви препоръчвам, ако ще правите същото като нас. Финалният план беше с тръгване от Лас Вегас около 8 часа сутринта, междинна спирка Хувър Дам, следваща спирка Южната дъга на Каньона, след това Подковата и обратно към Вегас, където пристигнахме малко след 1 часа през нощта. Пътуването не беше скучно или досадно, защото непрекъснато имаше красиви гледки наоколо, докъдето ти стигне погледа. Бяхме се заредили с вода и храна, както навсякъде препоръчват, тъй като не беше изключено да изминеш стотици километри без да има бензиностанция или място за отдих и сянка.

След няколко часово шофиране трябваше да спрем да се разтъпчем и се отклонихме от главния път, по който се движехме. И както всичко интересно, което ни се случваше в САЩ беше случайност, попаднахме на известното Шосе 66. Единствената бензиностанция, която намерихме, беше направена като реклама. Навсякъде имаше табели и знаци с информация за Шосе 66, което прекосява Щатите от Чикаго до Санта Моника в Калифорния и е с дължина около 4000 км.

Продължихме пътуването си към Каньона, а не след дълго преминахме и през индиански участък с интересни къщи. Бяхме чували, че това са земите на индианците, но не всички са гостоприемни, така че дори не спряхме, за да направим снимки или да разгледаме. А и времето ни притискаше.