Гранд Каньон, САЩ. Част 2

Ще продължа този разказ като ви кажа какво НЕ е Гранд* Каньон.

Това не е място, на което да отидеш в бързината.
Не е място, което да можеш да запечаташ в една снимка.
И определено не е място, от което ще можеш да си тръгнеш лесно.

Но толкова ли е голям Големият Каньон?! Това не само е най-впечатляващото място, на което съм била, но и едно от Седемте чудеса на света. Толкова магнетично и безумно красиво!

Най-перфектната симбиоза от цветове и сенки, които природата може да създаде.

За влизането на територията на Националния парк се заплаща входна такса за автомобили и за посетители, която е минимална предвид емоцията, която изпитваш, когато отидеш. Има строги правила за разрешената скорост на шофиране в парка, защото има много диви животни и за разлика от тук, там тези неща се спазват. Не само за собствена безопасност, но и за тази на животните в парка.

*Grand Canyon в буквален превод на български е Големият Каньон, но на мен не ми звучи толкова добре, затова използвам Гранд Каньон.

Попътно минахме през Националния Парк Наваго, който е защитена местност на индианските племена. Изключително запомнящ се район. Не спирахме, защото нямаше къде да се спре, пътят беше само направо и единствената къща, която видяхме, успях да заснема в движение. Още преди тръгването ни предупредиха, че това не е район, в който искаш да се разхождаш безцелно.

На Южната дъга има няколко обособени паркинга, където може да се паркира (и където може да се видят някои интересни МПС-та като това на снимката по-долу), но колкото по-рано отидете, толкова по-голям е шансът да намерите място за паркиране. Все пак Каньонът се посещава от повече от 6 милиона души годишно… и може да стане леко пренаселено на места.

Паркирахме колата и тръгнахме по една от пътеките, следвайки обозначенията. Сърцето ми препускаше лудо и усещах, че започвам да забързвам крачка от нетърпение. Бях чакала този момент от години и това беше денят, в който щях да сбъдна още една мечта! В миг леката умора от шофирането и горещината на напеклото слънце изчезнаха.

Не след дълго ходене, пред мен се разкри най-невероятната гледка на света! Беше толкова нереално красиво, че сякаш стоях пред фототапет. Небето беше обсипано с бели купести облаци, които хвърляха своята сянка над керемиденочервените скали на Каньона, в далечината се виждаха прелитащи птици, вятърът се усещаше леко, а аз стоях там и не можех да помръдна!

Изведнъж се почувствах толкова малка и незначителна, изправена пред чудовищния мащаб на Каньона, а в същото време сякаш бях най-лекото перце, изпълнена от щастие и вълнение. Очите ми се напълниха със сълзи и не можех да изтрия усмивката от лицето си. Взирах се в необятната шир и погледът ми шареше в желание да запаметя всеки малък детайл. Можех да стоя така вечно.

Трябваше ми време да дойда на себе си и да успея да помръдна бетонираните си крака от земята, за да тръгнем на разходка. В този момент осъзнах, че може би двата часа, които бяхме отделили за тази спирка, бяха крайно недостатъчни, защото минаха като минута. Не исках да си тръгвам!

Ако някога отида там, може би ще си оставя 2-3 дни само за Каньона, защото има много неща, които можеш да правиш, освен да се любуваш на мащаба и сенките от облаци над пепелявите скали. Можете да отидете на катерене, на гребане, риболов, рафтинг, да летите с парапланер над Каньона или да направите хеликоптерна екскурзия, да направите разходка, яздейки кон. В САЩ, туризмът е добре развит и няма да има момент, в който да ви доскучае.

Хубаво е да се опитваме да намерим хубавото дори в недотам приятни ситуации. Мъчно ми беше да си тръгна, но шофирахме до Подковата без да напускаме границите на Националния парк, а пътят се виеше на метри от красивите гледки на Каньона, така че имах още малко време да се порадвам на мястото.