Канкун, Мексико

Още със заминаването от България знаех, че в края на едномесечното ни пътуване из Щатите, ще стигнем и до Мексико. Беше ми мечта още отпреди няколко години. Бях виждала снимки и знаех, че това е мястото, на което искам да отида и то на всяка цена. С пристигането в Щатите при наши приятели, закупихме туристически пакет до Мексико и вече нямах търпение.

Няколко седмици по-късно за пореден път бяхме на летището и чакахме поредния полет. Но този път беше различно. Голяма тръпка и никой от нас не знаеше какво да очаква. Около 7 часа по-късно започнахме приземяване и когато вдигнах сенника на илюминатора, бях смаяна. Самолетът кръжеше над гъсти гори и докъдето и да погледнех, не виждах друго на хоризонта. Помислих си „Къде дойдохме?!“. В този момент си спомних, че от многото нетърпение и еуфория, дори не бях погледнала къде се намира летището и къде трябва да кацнем. Знаех само, че пред терминала трябва да ни чака бус, който да ни откара до хотела.

На влизане в Мексико се попълват два документа за имиграционните. Стюардите ги раздадоха още на борда и с усмивка казаха, че нямали на английски, а само на испански. За съжаление, малкото ми познания по испански не бяха достатъчни да разбера нещо повече от дата, име и хотел. На полета с нас имаше още една двойка българи, пътуващи от Канада за почивка. Казаха, че синът им вдигнал сватба миналата година в Канкун и имали толкова хубави спомени, че решили да се върнат отново. Те имаха опит с тези документи и ни помогнаха да ги попълним. Единият от документите беше с дублирана информация, а половината от него остава в теб по време на престоя. Когато напускаш Мексико, ще ти бъде поискан от имиграционните и ако си го изгубил, ще си създадеш много главоболия. Като турист до 180 дни мексиканските власти не изискват да имаш виза или други документи, освен валиден международен паспорт.

Още с излизането от летището в 6:30ч сутринта усетихме силната влага и почти задушаващ задух. Въздухът не помръдваше, а слънцето напичаше жарко. Предишната вечер в Лос Анджелис беше леко прохладно и бяхме с дълги панталони, които се стегнаха по краката ни като вакуум. Веднага след това вниманието ми беше откраднато от заобикалящата ме красота. Без значение, че се намирахме на летището, високите палмови дървета с висящи кокосови орехи, зеленината, наситено синьото небе, мириса на вода от океана и чистотата бяха впечатляващи.

Наложи се да изчакаме 30тина минути преди да потеглим и почти да се разтопим от горещината, а когато се качихме в бусчето с още няколко двойки, видях, че термометърът показваше 32 градуса … Помислих си „Това ще бъде горещо изживяване!“. Около 25 минути по-късно бяхме пред хотела на булевард Кукулкан, където се намира по-голямата хотелска част от острова.

Настаняването ни трябваше да се случи след 15ч на същия ден, а ние бяхме в хотела преди 9ч сутринта. Единственото, за което мислех по това време, беше да сваля дрехите от себе си и да облека банския. В този момент идеята да пътувам с бански вече не ми изглеждаше чак толкова лоша, но вече беше късно. На рецепция ни дадоха карта на комплекса, оградиха ни по-интересните места за хапване и посещение, упътиха ни към ресторанта със закуската и ни сложиха гривните, които ни даваха достъп навсякъде (взехме си All Inclusive пакет). Разликата между AI и BB пакетите не е голяма, но определено си заслужаваше. От хотела бяха помислили за всичко, включително за такива като нас, които все още ненастанени, искаха да сменят пътните дрехи с нещо по-леко и ни казаха къде се намират съблекалните. Нямах търпение да видя какво предлагат за закуска и да изпия едно кафе, но преди това нямаше как да не се разходим из комплекса!

Той се състоеше от две хотелски части, няколко басейна и ресторанта – един с готово меню с морска храна и още няколко за по-(не)претенциозните с бюфет. Кафенето беше едно от местата, на които да се скриеш от жегата, а уиски барът и текила барът бяха местата, където да вдигнеш още повече градуса на настроението. До плажа имаше няколко къщички, където се приготвяха коктейли, режеха се кокосови орехи, майстори на японската храна приготвяха пресни суши хапки; разбира се и американската кухня не беше пропусната с бургери и пържени картофки. Около басейните се разхождаха необезпокоявани пауни, които когато се почувстваха леко застрашени от преминаващи хора, радваха с разперени опашки.

Веднага ни направи впечатление колко усмихнати и дружелюбни бяха всички. Дали заради слънцето или заради мястото, не мога да ви кажа. Атмосферата беше приказна! Както предполагах, закуската изобилстваше от разнообразие – най-различни и интересни плодове, кокосова вода, прясно изцедени сокове, сладко, солено и какво ли още не! Въпреки ранния час, всички места в прохладната вътрешна част на ресторанта бяха заети и се наложи да седнем на външна маса под палмите. Веднага ни донесоха кафе и сок, а когато опитах да изсипя захарче в чашата, се наложи да го извадя като бисквита от пакета, защото захарта се беше слепнала от високата влажност. Наоколо прехвърчаха нахални малки черни птици (които така и не разбрах какви са), които крадяха всичко от грозде до бекон от чиниите на хората.

След закуска ни зарадваха, че стаята ни е готова и по най-бързия начин облякохме банските и слязохме към плажа. Тук вече думите ми се губят да опиша щастието, което струеше от мен и невъобразимата красота, която се откри на хоризонта. Тюркоазената вода, която беше толкова солена, че след излизане от океана, оставаш целият покрит като в бял прах от сол. Финият пясък като минат през сито, който когато се намокри, приличаше повече на бяло брашно. Високите палми, които оформяха красив килим от сенки по плажа и които бяха отрупани с кокосови орехи, много по-големи, отколкото някога бях виждала. Симпатичните плажни чадърчета, боядисани в розово сякаш да придадат още по-весело настроение на посетителите. Всичко беше идеално, граничещо с нереалното и много по-красиво, отколкото го бях виждала на снимка. Сякаш изведнъж се пренасяш в друг свят, където животът е безгрижен, вдъхновяващ и спокоен. Знаех, че никога няма да бъда готова да си тръгна от тук.

Винаги ми е било мечта да пия коктейл от кокосов орех и къде по-подходящо място от Мексико, където кокосовите орехи се събират направо от дървото, както ние си късаме ябълки. Интересното на тамошните палмови плодове беше, че са два до три пъти по-големи от тези, които се продават по нашите географски ширини, а кокосовата вода от един орех е повече от 500мл. А тя е много полезна за тялото. Аз бих казала, че в комбинация с ром се грижи не само за доброто състояние на организма, а и за доброто настроение.

В края на деня, адреналинът все още не ни беше напуснал и в момента, в който слязохме към басейна на път за вечеря, ни се припомни още веднъж къде се намираме. Навсякъде звучеше ритмична мексиканска музика. В единия край на басейна, където се намираше единият от няколкото ресторанта към хотела, имаше оркестър с певица, която подканваше гостите за танци. В другия край пред голям текила бар имаше няколко музиканти, облечени в традиционни бели дрехи с големи сомбреро шапки и припяваха тихо на посетителите като все едно правеха серенада. Не мисля, че имаше човек, който може да сдържи емоцията – кой потропваше с крак в такт с музиката, кой подскачаше, дамите въртяха големи и шарени поли и всички припяваха, каквото доловят от песента. Като от нищото бяха изникнали сергии с всякакви ръчнонаправени сувенири.

Вечерята беше също толкова разнообразна, както и закуската. Обсъдихме останалите няколко дни и тъй като бяхме преуморени от едномесечната екскурзия из Щатите, решихме, че ще се насладим максимално на почивката си и (този път) няма да обикаляме из Мексико, въпреки многото предложения за еднодневни екскурзии, които се предлагат още от летището. Със сигурност обаче следващия път ще отидем до Чичен Ица – един от най-посещаваните градове на маите. Еднодневна екскурзия до Града на маите, за плуване с делфини или курс по гмуркане струват около $60 на човек.

Разходката по залез беше нещо неизбежно последната вечер, тъй като ми се искаше денят да не свършва. А като по поръчка залезът тази вечер беше най-красивият от всички. Небето беше оцветено в розови багри, водата беше спокойна и огледална, но още се виждаше колко наситено синя е тя. Корабите с организирани нощни партита вече потегляха и контрастираха в океана с многобройни цветни светлини, а други се приближаваха да акостират до пристанището, което се намираше на другия край на плажа. Разходката ни стигна именно дотам. Минахме покрай различни интересни хотели и бунгала с гледки към океана, а романтичната вечеря на свещи с бяла покривка, частен сервитьор и запалени факли около масата по залез беше нещо нормално, което да видиш.

Въпреки че това беше последната ни вечер там, нямаше носталгия и тъжни чувства, защото вече знаехме, че ще се върнем там отново.

До следващия път, Канкун!