Плочките пред входната врата бяха лукс, а на места и самата входна врата. Хората, които срещнахме бяха сериозни и не можех да преценя дали им беше писнало покрай домовете им да се разхождат туристи или по-скоро не одобряваха облеклото на повечето жени туристки, сред които бях и аз. Селището е мюсюлманско и жените имат определен стил на облекло. Което не се спазва от туристите… Издържат се от улов на дребни морски дарове, които почистват и пакетират на място. На острова живеят около 1500 души.


Накрая стигнахме до двора на едно училище. Чисто, като че ли току-що боядисано, а вътре щъкаха десетки деца. Като ни видяха, в миг ни заобиколиха и започнаха да просят стотинки… или каквото имаме. Нещо. Защото там нямаше. Нищо.


И знам, че реакцията ми беше изключително егоистична, но беше първосигнална и неподвластна на здрав разум. Исках да си тръгна. В себе си не носехме нищо, освен фотоапарат и вода. Нямаше какво да дадем и не знаех как да помогна. Безсилието, което изпитах, започна да се усеща като пулсираща кръв в главата ми и въже, стиснало врата ми.

На връщане в лодката се чуваше само грохора от мотора. Всички мълчаха. Никой не се забавляваше. Вероятно прехвърляйки в съзнанието си всичко видяно.


Историята на плаващото футболно игрище:
Когато се прибрахме, започнах да търся информация за това място. Допреди 1986г това е било обикновено рибарско селище в Тайланд, което не е привличало никаква популярност. Но след световното по футбол през 1986г. група младежи решават да построят стадион върху водата, за да могат да практикуват любимия си спорт. Защо във водата?
Отговорът е прост – защото не са имали пространство (земя) да го направят другаде. Бързо плаващото футболно игрище привлича внимание и събира прожекторите върху селището. Години по-късно подвигът на групата младежи със смели мечти, които сформират Футболния Клуб “Panyee FC”, е екранизиран в кратко видео, което може да видите ТУК.



















