Cakeandpancake

by Elitsa Sarbeva

Плаващото селище – Koh Paynee, Thailand

Безспорно едно от най-запомнящите се места, на които съм била някога! Тайланд е известен с екзотичната си храна, сърдечните хора, храмовете, историята, природата, бедността … Селището Koh Paynee е един от символите на района. Мястото се е прочуло в цял свят и ми стана гузно, че едва сега научих за него. Плаващото селище е задължителна спирка, ако пътувате в района на Краби.

Пътуването ни дотам беше като всяко друго. Мисля, че го посетихме на четвъртото или пето излизане с лодка, докато бяхме в Ао Нанг. Сутринта започна като всяка друга – пресни плодове и кафе. Изчакахме превоза, с който стигнахме до пристанището, откъдето се натоварихме в една от многото моторници. Всички акустирали и подредени като по конец в линия и леко разклащащи се от вълните.

Беше рано сутринта, но слънцето вече пареше кожата, а задухът и влагата правеха все по-невъзможно нормалното дишане. Добре, че беше бризът от време на време и ветрилото, без което последните години не ходя никъде. Малко след като се разпределихме по лодки, отпътувахме.

Сред всички пасажери се усещаше веселието, всички с усмивка на лице и приповдигнато настроение, чуваше се смях, а смелчаците да се изправят правеха снимки. Казвам смелчаци, защото моторницата се движеше с голяма скорост и стоенето на крака беше трудно, освен ако не се държиш с една ръка стабилно.

Не след дълго направихме познатия заход за акустиране, който бяхме правили множество пъти през последните дни. Поривът на вятъра вече не се усещаше и всички бързаха да слязат, за да стигнат първи до интересните части на плаващото селище и да направят снимки, докато не са нахлули и останалите от лодката.

Първото нещо, което ми направи впечатление, слизайки от моторницата, беше голямото плаващо футболно игрище и храмът на заден план 😮. Никога досега не бях виждала плаващо футболно игрище. Та аз едвам стоях стабилно на кея… “кой би могъл да играе с топка на същия нестабилен терен?!” Липсата на канализация беше следващото нещо, което усетих. Като цяло в Тайланд навсякъде мирише на риба и морска храна, но тук имаше и миризма на блато. Малко след това забелязах чистотата. Въпреки недостига на вода и немотията, граничеща с мизерия, беше чисто. (Още нещо, което е широкоразпространено в Тайланд – хората са изключително чисти и усмихнати. Навсякъде и без изключение) Очаквано, настроението на всички ни помръкна. Вече не се чуваше глъч и смях. Повечето забавиха темпото и свалиха фотоапаратите.

Цялото село беше изградено върху дървени трупи. Повечето къщи бяха от ламарина и дърво. Чешмите бяха изнесени от прозорец извън помещението, а тръбата висеше свободно надолу над водата. Всичко изтичаше под краката ни, а това, което се беше оформило… приличаше по-скоро на огромно вмирисано блато. Нищо не помръдваше, а на места по-скоро приличаше на плаващо сметище. Движехме се покрай домовете на хората. За климатик и дума не можеше да става, вентилатори също нямаше. Жегата беше убийствена. Вратите бяха отворени, за да влиза въздух и всеки размахваше ветрило или листо от растение, за да се разхлажда.

И тогава, когато си мислех, че по-тягостно няма как да бъде, докато ходехме, погледът ми се спря върху една широко отворена врата и гледката, която се разкри отвътре.

Приличаше на малка барака, състояща се от едно помещение. В него имаше 5 или 6 стари матрака, целите в петна и без чаршафи, нахвърляни по пода. Около тях бяха разхвърляни дрехи и няколко чифта скъсани стари джапанки. На един от матраците седеше малко дете. Не знам дали беше само, надявам се, че не. Но в моменти като този няма как да не те залеят всякакви емоции…

Пордължава на следващата страница.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *