ДА ПРАЗНУВАМЕ!

Рядко допускам хора до себе си и моя свят, но днес ще направя изключение. Днешният пост може да ви се стори банален, пълен с клишета и много непразничен, но ще поема риска да го напиша и моля да ме извинявате. Днешният пост не е за празничния дух, а за силния такъв. За това, че лошите спомени и преживявания напомнят за себе си, за да си припомним докъде сме стигнали и колко силни сме всъщност, защото често го забравяме. Понякога силата се крие в тишината, в тихата упоритост и воля да знаеш, че всичко ще е наред. Може да не е сега, да не е днес, но ще бъде. Тя се крие във възможността да говориш свободно за лошите преживявания без да ги преживяваш наново. Да можеш да разкажеш през какво си преминал с чисто съзнание, че това, което не те е убило, те е направило по-силен. Банално, нали?

Днес е специален ден за мен и започвайки да пиша тези редове, очите ми се пълнят със сълзи. Но не се бъркайте, сълзи от радост. От радост, защото мога да напиша днес тези думи, защото всяка сутрин мога да изпия кафето си, защото мога да виждам всичко наоколо, защото мога да кажа на близките ми, че ги обичам, защото имам време. Хората, които ме познават отпреди близо 20 години най-вероятно са наясно за какво говоря, защото никога не съм крила тази случка от живота си, но не мисля, че някога открито съм говорила какво се случи на днешния ден преди точно 20 години.

Денят на 21 Декември 2001ва година започна като всеки друг ден и нищо не предвещаваше как всичко ще се преобърне, как светът ще се стовари отгоре ни, как нещо толкова простичко като поемането на глътна въздух ще ми се струва като най-трудното и невъзможно действие. Винаги дните преди Коледа са били изпълнени с трепетно очакване за предстоящите празници. Задачите са добре разпределени – кой ще се заеме с подаръците, кой с опаковането, кой ще подрежда масата (а коледни салфетки дали взехме?!), кога ще се меси питката, какъв ще е десертът и ей такива празнични занимания, които макар банални, радват всички ни, защото празникът никога не е просто един ден. Също като пътуването – част от изживяването се крие в плануването му. А за семейството ми Бъдни вечер е още по-специален, защото на този ден майка ми се е родила. Малко неприятно за нея, защото винаги получава един подарък, но кой да виним? 🙂

Да, денят на 21 Декември преди 20 години не подсказваше по нищо за обрата на събитията и че коледните салфетки щяха да са последното нещо, за което някой щеше да мисли. Като един нормален тийнейджър на моята възраст, борещ се за независимост и място под слънцето, имах среща с приятели, за да отидем на детско събитие, наричано още “детска дискотека”. Детска, защото трябваше да започне около 17ч и да приключи към 22-23ч. На пръв поглед досадно събитие, погледнато през очите на един възрастен. Може би даже леко стряскащ, заради броя на подрастващи пубертети, събрани на едно място.

Няколко часа по-късно бях на уреченото място, за да се видя с приятелите си. Всички бяхме в добро настроение, което не се дължеше на каквито и да е забранени вещества или субстанции, противно на коментарите, които бяха изписани на по-късен етап по вестниците. Като се замисля, бих могла да кажа, че аз бях доста … “смотан” тийнейджър – не пиех, не пушех, не закъснявах, майка ми винаги знаеше къде съм, прибирах се навреме, обличах се добре (разбирайте топло), пишех си домашните, не бягах от училище, харесваше ми да играя бордови игри и да редя пъзели, вместо да хвърлям яйца по колите (например) и т.н. Изобщо – скучна работа, какво да ви кажа. Затова и събиранията с приятели ми бяха толкова приятни. Затова онзи Петък през далечната 2001ва година си беше голямо събитие за мен. Не само, че се виждах с по-готини от мен хора, беше ПЕТЪК, нямах домашни за писане и идваха празници. С бодра крачка, замръзнали бузи и носове, стигнахме до входа на детската “дискотека” и зачакахме, докато стане време да влезем. Споменах ли, че това щеше да е първото ми посещение на това така нашумяло място?

Около час чакане и няколко крачки по-късно, събитията поеха в непредвидена посока. Ако този разказ беше филм, то сега щеше да има ужасяваща музика, която да изправи космите по врата ти и да накара сърцето ти да препуска в очакване да разбереш какво следва. Но за съжаление, животът няма пауза, няма връщане назад, а в онзи момент, за жалост, нямаше и бързо превъртане напред и всичко трябваше да се изживее до последния момент.

Крачка по крачка, леко и бавно, тълпата започна да движи надолу по леко заледените стълби към входа. Не знаех къде е той, защото това беше първото ми ходене там, но в последствие видях една малка врата в дъното на тунелчето и си казах “Най-после, това е”. Не знам колко време беше минало от последните ми крачки, когато се озовах на няколко стъпала разстояние от вратата и започна да настава суматоха. Първоначално не й обърнах никакво внимание. Следващите мигове най-вероятно са изминали толкова бързо за външния свят, далеч от тези стълби, че надали никой им е обърнал внимание. За мен те бяха една от най-големите битки, които трябваше да спечеля. Сама. На всяка цена.

В един момент се чуваха смях и глъч, а в следващия – плач и крясъци. Липсата на въздух започна да става все по-осезаема. Не знаех какво се случва, бях объркана. Паниката започна да изпълва пространството. Опитах да се обърна назад, но тълпата се беше скупчила толкова силно, че не можех да помръдна. Опитах да се измъкна, но нищо не се случваше. Извиках, но бързо разбрах, че няма кой да ме чуе сред останалите крясъци. Всичко се случваше като на филм. Не, това не се случваше изобщо. Нямаше как да съм тук сега. Сънувах ли? Това шега ли беше? Мислех си, че ако е шега, то тя не е много забавна. Сърцето ми препускаше и чувах кръвта в ушите си, а очите започваха да парят. Какво, по дяволите, се случваше?! Беше почти тъмно и трудно се виждаше на повече от метър, особено от височината на моите 1.60 метра. Рязко усетих налягане в очите си. За първи път изпитвах такова усещане. Беше ново. Какво се случваше? Моменти след това започна по-неприятното. Усетих, че не мога да поема въздух с пълни гърди, защото бях толкова силно притисната към хората около себе си, че ръцете ми буквално смазваха тялото ми. В същото време сърцето ми продължаваше да бие лудо и знаех, че трябва да успокоя дишането си, защото ситуацията излизаше извън контрол, а паниката нямаше да ми помогне. Не знам кога разбрах, че това положение няма да завърши добре. Не знам дали не го усещах по-рано, но вече нямаше значение. Беше късно. Пулсирането в главата ми беше толкова силно, чак нереално. Очите продължаваха да болят и парят и сякаш искаха да излязат от тялото ми. Мислех за близките ми и за това, че каквото и да става, трябва да се обадя на майка ми и баща ми, за да знаят, че съм се прибрала. Как, за Бога, щях да го направя, ако ме сплескат като ваденка?! Ядосах се. Толкова много емоции преминаха през мен за толкова кратко време. Като че ли започвах да губя съзнание. Заспивах и се събуждах през секунди. Дали бяха секунди, не знам, защото представата ми за времето в този момент не беше реална. Като че ли нищо от случващото се не беше реално. Във всички филми, които бях гледала, когато някой умира, животът и близките му минават като на лента. Спомени, хубави моменти, неизказани думи. Всичко, без подбор и без определена последователност. Тогава като че ли заспах и започнах да виждам майка ми, баща ми, баба, дядо, вуйчо и кучето ни Мери. Минали моменти, които не можех да обясня защо си спомням за тях. Борех се за всяка глътка въздух, защото осъзнавах, че ако заспя, ако загубя съзнание, може да не се събудя. И изведнъж всичко потъна в тъмнина и тишина.

Докато пиша това, сърцето ми препуска по същия този начин, но с облекчение се връщам в реалността и успявам да поема въздух.

Не знам колко време беше изминало, но се събудих. Главата ми кънтеше, адско главоболие! Трудно отворих очи, но когато това се случи, не видях нищо. Всичко беше като сюрреалистична творба във всички нюанси на сивото. Къде се намирах?! Жива ли съм? Беше ми студено, замръзвах. Май бях на земята. Защо бях легнала на леда?! “Ехо, ехо” – никой не отговори. Имаше толкова много гласове около мен, но не разпознавах нито един от тях. А главоболието като че ли ставаше все по-силно. Бях объркана и бях сама. Измръзвах. Но бях жива.

Изведнъж видях нещо светло, нещо бяло, което бавно се приближаваше към мен. И тогава чух женски глас, който ми каза “Хей, добре си, добре си! Дишай! Само дишай! Всичко ще бъде наред!” и потърка бузите ми със сняг.

Денят беше 21 Декември 2001 година.
Мястото беше Дискотека “Индиго”.
Починаха 7 деца.

Когато се събудих в болницата, бях на системи и с шина на врата. Не помнех как съм стигнала дотам и всичко от разговора ми с онова мило момиче до този момент беше черна дупка. Бялото пространство около ирисите ми беше черно. Сякаш имах лунички по цялото лице, но това не бяха лунички, а следи от кръвоизливи от налягането в главата, заради натиска върху гърдите.

На 24 Декември, когато завеждащият лекар ме попита “Знаеш ли кой ден сме днес?”, аз му отговорих “Да, днес мама има рожден ден”. И тогава ме изписаха.

Благодаря на родителите ми, че бяха моята опора и съжалявам, че изживяха това. Няма да говоря за това какво преживяха те, защото съм сигурна, че до мен е достигна една малка част от тяхното притеснение и хиляди емоции, през които преминаха.

Мамо, тате, знам, че вие четете. Моля ви, не се натъжавайте. Вярвам, че съдбата ни изпраща изпитания, през които можем да преминем. И съм сигурна, че вие най-добре знаете това.

А за теб, който си стигнал дотук и си прочел всичко, благодаря ТИ!

Затова празнувайте, приятели.
Банално звучи, но бъдете благодарни за всеки един ден и се борете. Борете се за времето с близките си. Накрая само то ще ви остане.
Колкото до трудните моменти, те се помнят, за да знаеш докъде си стигнал и колко силен можеш да бъдеш.

Днес (12/21/2021), година по-късно, откакто написах този пост, искам да ви помоля да се помолим.
За всички, които не са сред нас.
Защото те си отидоха, за да останат завинаги.
Амин.