Следващите снимки за мен са единствени и неповторими и най – вероятно няма да снимам тези места никога повече. Рядко или по–скоро почти никога не си позволявам да съм толкова крайна в решенията си или да използвам думата “никога”. Просто защото животът ме е научил, че няма никакъв смисъл от нея. Но в този случай ще направя изключение и сега ще ви разкажа защо…

От Корфу има много организирани екскурзии с корабче. Няколко от нас решиха, че би било много интересно и вълнуващо да отидем на такава разходка до пещери на остров Антипаксос. Още по–интересното обаче беше, че корабчето влизало в пещерите и можело да ги разгледаме отвътре. Страхотно, казахме си! Ще се разходим до следобед и после ще отидем на плаж.

Когато тръгвахме, дойде да ни вземе автобус, който да ни откара до пристанището. Попътно събрахме още народ от хотелите в района и от 30мин пътуване, стана на час и половина … Качихме се на корабчето, времето беше хубаво, приятно и слънчево. Бяхме ентусиазирани да видим красивите места от брошурата.
Тръгнахме, но бяхме пропуснали едно – да видим маршрута, по който сме тръгнали… след около час пътуване, бяхме в открито море и все още не бяхме стигнали заветната дестинация. В един момент започнахме да се отегчаваме, вятърът ни подухваше, слънцето жулеше, но много бързо лекият ветрец се превърна в силни ветрове, които подмятаха кораба ни като перо. Не закъсняха и вълните. Усмихнатите и развеселени физиономии бяха заменени от угрижени и притеснени, а в последствие шокирани и ужасени. В момент, когато екипажът започна да затваря прозорци, да вади пликчета за повръщане и спряха да се шегуват, а и те поглеждаха с ужас към вълните, разбрах, че положението не е на добре. При всяка следваща вълна, вятърът накланяше кораба и той цопваше странично във водата. Навън хората крещяха и вече изобщо не беше весело… нямаше връщане назад. Бяхме в открито море. Меко казано, започна да ми се повдига и треперех като лист, защото корабът препускаше през вълните, които на моменти удряха в прозореца до мен. Около 30-40мин по- късно, вече почти два часа плаване, изведнъж леко намалихме и по уредбата се чу, че можем да видим въпросните пещери, заради които бяхме тръгнали. Бяхме на поне километър от тях и бях много щастлива, защото, ако се бяхме приближили, вече си представях как се разбиваме. Започнах да се оглеждам къде са складирани спасителните жилетки.

Нямах дори и желание да стана от местото си или ли да снимам…
Продължихме и тъй като не бяхме погледнали програмата, разбрахме, че не се връщаме, с отиваме на плаж от острова, до който се стига само с кораби… Вълните продължаваха и аз вече си мечтаех са стабилна и твърда земя под краката ми… меко казано, беше ужасно. Не знам колко време сме плавали след това, но изведнъж чух как изгасиха двигателите и пуснаха котвите. Казаха, че ще сме там поне 30 минути, заради желаещите да плуват в кристалните води. Чувах, че някои от хората си говореха, че отиват да плуват, само и само, за да не се клатушкат на кораба. Моите крака трепереха и бях пред припадък. Насилих се да взема фотото и да на правя няколко снимки, все пак бяхме стигнали дотук и както казах по–нагоре, нямах намерение никога да се върна.

Беше наистина красиво!

Не знам още колко плавахме след като тръгнахме от там, но ми се стори цяла вечност. Бях си взела найлоново пликче и единствената ми мисъл в главата беше как да НЕ го използвам.

Следващата ни спирка беше остров Паксос. Това е най–малкият остров от групата Йонийски острови. Антипаксос бил известен с красивите си плажове и виното. За съжаление, не ми беше нито до плаж, нито до вино в този момент.

Още с пристигането бях запленена от красотата, която се разкриваше пред мен. И въпреки че допреди час исках да потъна (буквално) само и само да спрат да ни блъскат вълните, вече бях позабравила неприятните два часа и единствено раздразненият ми стомах, който се беше свил на топка, напомняше за случилото се. Докато търсех данни за острова, разбрах, че цялото ни плаване е било повече от 30 километра. Ние пристигнахме на най–голямото от 3 пристанища, на име Гайос, което е и столица.

Доколкото успяхме да видим, плажовете са каменисти, а градчето беше изключително китно и населено с туристи. Единственият начин да се стигне до острова е по вода, защото няма изградено летище. (А аз го обмислях още докато пътувахме. Не исках да се качвам отново на този, а и който и да е кораб!)

Няма как да си кривя душата и да ви кажа, че не ми беше много приятно и като за любител фотограф, ми беше голям кеф 🙂

Колкото и да бяха на топка стомасите, започнаха да искат своето, така че след кратка разходка, избрахме заведение и плахо поръчахме по–лека храна … знаеш ли какво щеше да бъде връщането?!

На пристанището бяха акостирани много красиви лодки и яхти.

Прибрах фотото и се отправих към човек от екипажа с молба за някаква ментова дъвка или бонбон. Нямах в мен и забравих да си купя. Реших, че това ще ме освежи. Странно, човекът ме погледна и попита “Travel gum?”, кимнах и се вкарах в обяснения за какво ми е дъвката. С усмивка на лице, човекът ме изпрати да питам капитана … бях шокирана! Да искам дъвка от капитана?! Явно изражението ми говореше повече от думите, защото той се засмя и каза да изчакам. След няколко минути се върна и ми подаде нещо, наподобяващо хапче, на което пишеше “Travel Gum”. Обясни ми, че моряците много често дъвчат такива дъвки … Видях, че пишеше, че има някакво лекарство, но в този момент изобщо не ме интересуваше, дори да ме дрогират. Хапнах дъвката и около 40мин по–късно бях заспала … и така се събудих, когато вече акостирахме на бреговете на Корфу. Дали е имало преспивателно, успокоително или нещо друго, не знам. Факт беше, че пътуването е протекло много добре, не е имало нито вълни, нито вятър, а водата е била като огледало, по думите на хората, с които бях.

Последва още около час с автобус, който криволичеше по острите завои, но те в този момент никак не ме притесняваха.
Отидохме на вечеря в красиво заведение в централната част на града и на следващия ден поехме обратно към София.

Незабравимо пътуване!
Надявам се, че екскурзията ви е харесала и на вас и до следващия път! 🙂