И така със стегнат багаж, зареден фотоапарат, пари, документи, очила и телефон, се отправихме към автобуса.

Автобус, казваш? Да, именно. Или поне трябваше да бъде. Сега ще се почудиш защо е трябвало да бъде, нали? Ще спомена само огромния теч върху главите на повечето пътуващи, не заради изливащия се потоп, от който бяхме съпроводени, а заради ”автобуса”.

Но както се казва, ”Да ни върви по вода”. Може би трябваше да си пожелаем да ни върви по мед и масло, току-виж се бяхме разминали с пороя 🙂

Отпътувахме от София с надеждата поне попътно да спре да вали и времето в Гърция да е хубаво. Няколко часа по– късно и след трудна дрямка, вече бяхме в Солун. Първото ми впечатление не беше кой знае какво. Дали защото се доближаваше толкова много до родното, дали защото бях изморена от пътуването… В последствие грейна омайното слънце и разбира се, стана ни горещо. Угодия – няма! Успяхме да се насладим на портокалите и лимоните, които висяха от всяко дърво, на цветните къщи и на красивите гледки към средиземноморието.

Разходихме се из втория по големина град в южната ни съседка и веднага ми направи впечатление колко беше напреднала търговията и пазарлъка по улиците. Добре познатите ни тъмнокожи търговци предлагаха всякакви дрънкулки, говорейки всички възможно езици 🙂 Но това не е всичко! Много от тях даже някогаш живели в България. Не им харесало, не припечелвали достатъчно и решили да емигрират.

Това, че на повечето места не се говори английски, е проблем единствено на пришълците като нас. В крайна сметка, с помоща на жестовете и мимиките, поръчахме си кафе, хапнахме по сладолед, вървейки към Бялата кула, минахме и покрай градския пазар (…) и продължихме по крайбрежието.

Няколко часа по–късно, полуживи след уморителното пътуване с капещ покрив и след скорострелната пешеходна обиколка на Солун, бяхме в същия този автобус, отпътувайки за Паралия Катерини.